неделя, 15 септември 2013 г.


Това лято преживях изкуството, което те кара да спреш, да замълчиш; изкуството, което те принизява и те прави малък; изкуството, което те променя.

Това лято преживях танца, завърнах се там, където мога да бъда щастлива; на мястото, където думите не съществуват, а горещите човешки сърца разтапят маските.

Това лято преживях Аспарухово, по-искрено от всякога, където надеждите и страховете се размиват, а водата отмива кратките ми стъпки в калта, за да ги отнесе завинаги в царството на забравата.

Това лято преживях пътя - изминатия път, мистичния път, очаквания път, тесния път, спонтанния път, пътя през облаците и през водата; пътя, който си обречен да забравиш.

Това лято преживях Финландия, където красотата е застинала, а времето тече наопаки; дето водата е жива, а тишината на света е нерушима.

Това лято преживях човешките мечти, въплътени в далечните острови, до които пътят никога не води; чиято илюзорност те кара да се чудиш истински ли си изобщо.

Това лято преживях любовта; онази любов, която е обречена по начало, но чиято тръпка се крие в мисълта, че е време за раздяла.

Това лято преживях бягството, което се случва през времето и през пространството; бягството от другите и бягството от себе си; бягството, което няма цел и посока.

Това лято преживях миналото в цялата му вечност и невъзвратимост; преживях всеки спомен, всеки звук и всеки камък; преживях го по няколко различни начина; преживях и своето и чуждото; и смея само да помоля да бъда запомнена в него. Това лято утре ще бъде минало.

Преживях това лято и то преживя мен...



вторник, 27 ноември 2012 г.

"Можеш да изживееш мечтите си, но това може да те превърне в чудовище"

Има два основни вида книги - такива, които вдъхновяват и такива, които отчайват. И такива, които отвращават, разбира се, но за тях няма да стане дума.
Винаги съм харесвала вдъхновяващите книги. Дори лошо написани, с изсмукани развръзки и банални сюжети, те те хващат и те издигат, дават ти крила, за да прелетиш над половината свят... само, за да се озовеш сред арктическата пустош и до откриеш, че трябва да се прибереш пеша. И все пак те те карат да мечтаеш за непознатото, вълшебното, различното. Постепенно вграждат в теб желанието да промениш света, за да ги достигнеш, да бъдеш техен герой, защото само вътре в тях щастието е възможно. Правят те чужденец в твоя собствен свят и  искат от теб да ги търсиш, докато си жив.
И тогава идва денят, в който осъзнаваш, че Нарния, Фантазия или Филория са недостижими, защото просто не съществуват.
Всяко дете стига до този момент, когато Снежанка вече не му е интересна, понеже я е чувало хиляди пъти. Идва моментът, когато смъртта на Малката русалка не предизвиква сълзи у него, защото то вече е осъзнало, че тя никога не е съществувала и никога не е умирала. Този момент наричаме порастване.
Истина е, че до края на живота си човек се нуждае от истории, храни се с тях и облича съществуването си в тях. Но обществото е създадено така, че да контролира историите, да ги вкарва в рамки. И така, колкото по-голям става, толкова повече го интересуват клюките за съседката и любовните романчета, издавани от издателство "Труд". Това е нужно, защото обществото не иска да бъде населено от мечтатели. 
Мечтателите не оцеляват, защото сбъдването на мечтите е невъзможно. Думите "мечта" и "сбъдване" са оксиморони и това е доказвано толкова пъти, че няма да задълбавам в тази клиширана материя. 
Мечтателите са като деца, неиздържали приемния изпит за "Брейкбилс", чиято памет не е съвсем добре изтрита. Те знаят истината, но не могат да я зърнат отново, не могат да я докажат, не могат да я използват и затова полудяват.
Вероятно никога няма да се откажа от онези, вдъхновяващите, мечтателните книги, които изгарят самото ти съществуване. И все пак, ако някой ден ми се отдаде да сбъдна мечтата, за която съм се борила цял живот, вероятно просто ще си затворя очите и ще я подмина. А после ще започна отначало да я градя в неконтролируем копнеж.
Защото ще си спомня за "Колеж за магьосници".
Започвам с уточнението, че оригиналното име на книгата е само "Магьосници", а българската корица няма нищо общо с историята. Предполагам, че от издателство "Софтпрес" са се стремели да привлекат публиката на масовото фентъзи, най-вече на "Хари Потър" с това заглавие. Вероятно и затова е толкова слаб интереса към книгата в България - тези, които са я прочели, са очаквали нещо коренно различно, а тези, които биха я харесали, никога няма да я прочетат. Ако все пак имате дълбокото намерение да я четете, по-добре спрете до тук. Не пиша ревю с цел да накарам, някой да си я купи, просто споделям мислите си, така че надолу има спойлери.
По всички параграфи това е една депресираща книга. И именно това я прави гениална. Започва като типичната магическа и вдъхновяваща история (въпреки, че читателят няма как да не забележи крайно недетския стил и език още от първите страници) - невероятно умният Куентин, който е неудачник във всяко отношение, внезапно открива спасение от скучния си, обикновен, направо мъгълски живот. Има си всичко - труп, тайнствена красива медицинска сестра, несъществуващ ръкопис и покана за обучение в магьоснически колеж. И всичко това в първите 50 страници. Всеки себеуважаващ се фен на "Хари Потър" ще захвърли книгата и още на следващата Препрочитателска среща ще сподели отвращението си от подобен род плагиатство.
Още една сюжетна линия се намесва, в този ред на мисли. Единственото нещо, което е давало утеха на Куентин в жалкото му съществуване преди "Брейкбилс" е неговата любима поредица за тайнствената страна Филория, чиято мистерия се разкрива в хода на книгата. Не само самата Филория, но и историите, случващи се в нея преповтарят напълно "Хрониките на Нарния". Пръстенчетата са заменени с копчета, Гората с Град, а дрешниците - с часовници. Главните герои не за Певънзи, а Чатуин. И толкова.
Тези два сюжета са смесени и свързани по възхитителен начин, за да придадат една съвсем нова идея. Почти навсякъде в Интернет се коментира, че книгата блести главно с липсата на оригиналност. Това не е вярно. Твърдо убедена съм, че сходствата в сюжета са крайно умишлени - книгата се стреми към неизбежната съпоствка между отделните фентъзи произведения. Без да осъжда нищо, тя представа една нова гледна точка върху неща, които още от малки деца приемаме за ясни, еднозначни и простички - вълшебства, приключения, мечти. Обратите, приключенията и заплетеността накрая са толкова завладяващи, че за липса на оригиналност не може да се говори.
Та така, Куентин постъпва в "Брейкбилс" и се отдава на сбъднатата си мечта, но много скоро открива, че не се нужадае от нея и животът му си е все толкова празен. Остава му само кухата, дълбоко заровена надежда, че все някога ще открие Филория и там ще бъде щастлив. По ирония на съдбата и това му се случва, но само, за да открие ужаса да получи това, което си мисли, че иска.
Много дълбока книга. Най-вече по-отношение на героите. Куентин е всичко друго, но не и типичният главен герой. Трудно е да изпиташ дори бледа симпатия към него и никой не би му подражавал, въпреки, че много биха се намерили в него. Той олицетворява човешките недостатъци. И в Бруклин, и в "Брейкбилс" и във Филория той си остава същия гаден егоист, устремен в безплодните си мечти и забравящ всичко, което обича, заради нещо, което може би би обичал повече. До самия край не се променя - книгата завършва с това, че за пореден път се впуска в необмислено приключение, за да се измъкне от гадната реалност. Тръпки ме побиват като си помисля колко много приличам на Куентин.
Вероятно бихте могли да откриете себе си и в някой от другите герои - Елиът, Джанет, Джош или Пени; в грешната Емили Грийнстрийт, в манипулативната Джейн или пък в самия Мартин Чатуин. Всички те са не по-малко отвратителни в недостатъците си. Единствената, която що-годе се припокрива с образа на масовата фентъзи героиня е Алис - красива, невероятно талантлива, в същото време свенлива, крехка и ранима. Излишно и неправдоподобно перфектна. Тя обаче умира саможертвено и величествено, стопена от собствената си сила. И оставя само празни, наранени сърца. Така е представена и друга моя любима тема - колкото по-прекрасен и добър си, толкова повече болка ще причиниш, когато умреш.
"Колеж за магьсници" е книга за грозотата, която крием зад мечтите си; за покварената човешка дука, която е създадена с една единствена цел - да се стреми; за непостижимото щастие и страданието, да което стигаме, ако случайно пък го достигнем. От много време не бях чела толкова болезнено обективна книга. Тежка е, тягосна е, депресираща е, но е истинска, защото не представлява сбирщина несбъднати мечти, които ти тровят живота.
Може би никога няма да успея да приложа посланието ѝ в живота си. Може би никога няма да се откажа от магичните, вдъхновяващи книги. Точно защото приличам на Куентин - не мога да живея без мечта и стремеж за щастие. И все пак, вярвам, че успя да ме научи на доста неща.
Не успях да изчерпя това, което исках да кажа и доста се отклоних от началната си идея, но ще пиша още. Много мисли ме налегнаха и искам да продължа да говоря за "Колеж за магьосници".

сряда, 13 юли 2011 г.

It's all еnd... или пък не?

Помниш ли писмото, което никога не получихме, но все още си препрочитаме наум?

Помниш ли перона, затулен в пара зад бариерата, на който аз и ти откривахме един нов свят?

Помниш ли релсите, които чертаеха пътя към дома, който никога преди не бяхме притежавали?

Помниш ли онази фасада, която ни посрещаше всеки път, когато имахме нужда да избягаме от ледения свят?

Помниш ли свидните порти, които ни закриляха, когато бяхме още непорочни, нищо не видяли и нищичко не взели?

Помниш ли Голямата зала, чийто таван ни разкриваше небето, отразило нашите мечти, надежди, спомени?

Помниш ли шапката, която с шепота си ни подари за първи път семейство?

Помниш ли битките, които разпалваха огън в душите ни, ала превръщаха в буци лед сърцата ни?

Помниш ли черепа, който затулваше в омраза загубите ни?

Помниш ли нощите, в които окаяни и безнадеждни се опасявахме, че май сме загубили магията?

А помниш ли блеещите асове, които караха победите на да искрят?

Помниш ли магическите създания, мантиите, заклинанията, помниш ли усмивките и сълзите, помниш ли, помниш ли?

Помниш ли колко често казвахме, че най-нещастни са онези, които си нямат по един свой вълшебен замък?

А после някой ни каза, че всичко е свършило и ние ей така повярвахме, че всичко, в което сме намирали смисъл е било просто измислица.

Но щом аз помня и ако помниш и ти... тогава свършило ли е наистина?

Помниш ли?

вторник, 12 юли 2011 г.

Животът свършва утре, нима не разбирате?


УТРЕ В 17:20 ЗАПОЧВА КРАЯТ!


 И после какво???







НиЩо... просто НиЩо...





Поклон пред онази, която направи 4 години от живота ми смислени!





И после НиЩо...


Сбогом!


Животът свършва утре, НИМА НЕ РАЗБИРАТЕ?

събота, 7 май 2011 г.

Аз, вълшебната

Имало едно време един мъртъв, забравен свят, в който все още живеели живи хора, но те били толкова малко, толкова отчаяни, че сивата сянка на мъртвия свят постепенно ги покривала и ги правела част от себе си. Всичко било толкова лишено от бъдеще, от светлина...
Но един ден магията се случила, като слънчев лъч във вечната нощ се родила Надеждата... далечна и недостижима, но толкова истинска и толкова наша... родила се Книгата... 


Понякога се питам какво ли би се случило, ако се събудя. Какво ли би се случило, ако всичко е било просто сън, мечта. Какво ли би се случило, ако "Хари Потър" не беше истински.
Може би тогава и аз нямаше да бъда истинска, може би тогава отдавна щях да съм се загубила в мрачните коридори на мъртвото си бъдеще в един мъртъв свят.
Понякога, когато се почувствам сама, предадена, изтощена от факта, че всеки ден търся магията, а нея все я няма, тогава ми се иска да изгоря Книгата, да изпепеля спомена за нея - лъжовната, примамващата ме с красивите си думи, в границите на несъществуващото. Задавам си въпроса по-добре ли би било, ако никога не бях чела "Хари Потър". "Не е добре да се захласваме по мечтите си и да забравим да живеем, запомни това."Албус Дъмбълдор В такива моменти сякаш инстинктивно посягам към Книгата и започвам да чета. Сякаш тя сама ми отговаря... "Хари Потър" не е мечта. Това е просто разказ за нашия мъртъв свят, когато той е бил жив. "Хари Потър" не е лъжа. Това е истината, изречена без повече заобиколки, без повече блъфове, без повече камуфлажи и смекчаващи думи. И аз не намирам магията, не защото я няма, а защото я търся не там където трябва. Тя не е в магическите пръчки, не в старите книги, не е в островърхите шапки... Магията, това съм аз. 
Ако има нещо, което съм научила от "Хари Потър", то е, че ако има още и една жива искрица от магията, има и надежда.
А ние... ние сме повече от една искрица. Някога влизали ли сте в Мъгълнет? Някога гледали ли сте A Very Potter Musical? Някога чели ли сте дори една от по-старите теми в "За книгите" в Потър Мания(не говоря за онези, създадени от мъгъли, чието съществувание се свежда до това да унижават истинското и живото)? Някога слушали ли сте Wizard Rock? Някога отваряли ли сте Книгата?
Някога били ли сте на среща на Daily Potter?
"За разлика от всички, аз мисля, че ХП манията отдавна е мъртва. Това, което ние се опитваме да запазим не е мания, маниите свършват за няколко месеца най-много, а истинска почит и уважение към книгите. Поне аз така възприемам нещата."Сани
Не, ние сме много повече от една искрица.
Обичам да създавам неща, които напомнят и имитират магията от Книгата. Обичам да слагам "Хари Потър" на видно място. Обичам да размахвам магическата си пръчка. 
И не, това не е знак, че съм луда. Не е знак, че се захласвам по несъществуващото. Не е знак, че не знам, че не това е истинската магия.
Всичко това са символи на нашата любов, на безкрайната ни почит към Джоан Роулинг. Просто понякога, когато се съмняваме в истинската магия, един жест, един предмет, макар и нереален, макар и не съвсем истински, може да ни покаже онова, за което се борим.
Всеки ден срещаме хората, които отричат, които казват не, без да са прочели Книгата. Хора, които не разбират, че всичко това ни изпълва със смисъл, не защото бягаме от онзи, който ни предлага света, а защото светът всъщност е лишен от смисъл. 
Огледайте се...
Вижте къде живеем, вижте как съществуваме.
Магията е нашето спасение, магията е пътят, който ни се яви в безпътицата.
И въпреки, че всеки път, когато размахваме магическите си пръчки си спомняме, че те не могат да пръскат искри... въпреки че, колкото и да се блъскаме в бариерата между перон 9 и перон 10, тя си остава плътна... въпреки че, колкото и да чакаме нашето закъсняло писмо, то все не пристига... тези действия никога, никога няма да бъдат безмислени. Защото те са знаци, че човешкото, което се опитваме да съхраним в душите си, още го има. Знаци, че можем да съградим умиращия си свят отново... че докато ние сме живи, нищо не е загубено.
"Хари Потър" е роман за всичко"Ел
"Хари Потър" е повече от истински. Той живее в нас, в усмивките, в любовта ни един към друг, в приятелството, което носим в себе си. Той беше написан от една истинска жена, страдаща в съвсем истинския си живот. Една жена, която създаде надеждата, защото това беше единственото, което й оставаше в живота. И, да, сега тя е по-богата от английската Кралица. Но парите са най-малкото, което сме способни да й дадем за всичко, което тя направи за нас. Сигурна съм, че тя знае, че по света има хиляди хора, които, лишени от злобата си, благодарение на нея, ако я срещнат ще я прегърнат, ще я гледат с благоговение, ще се наведат да целунат земята там, където е стъпвала тя, неземната.
"Винаги съм казвал, че "Хари Потър" не е една поредица със седем книги, а една книга, разделена в седем тома"Мишо
Понякога мразя себе си, че съм една най-обикновена мъгълка, но... Ние сме нещо повече от всички онези мъгъли по улиците, които живеят своя мъртъв ден, мислейки за това колко пари ще изкарат днес. Ние сме нещо повече от онези комерсиални, цинични, зли хора, които никога няма да разберат магията. Ние сме нещо повече от онези, които умеят единствено и само да отричат, да казват не, да твърдят, че магията е измислица, машина за пари. 
"Не мисля, че ще има някакъв смисъл, да обяснявам какво е за мен, защото другите сигурно ще започнат да спорят. Но това е, защото "Хари Потър" е нещо, различно за всеки. И точно това е най-уникалното и най-доброто, което една книга може да притежава…"Сани
Аз не се срамувам, че съм фен. Не се срамувам, че нося магията в себе си. 
Аз не претендирам, че съм нещо повече от останалите хора, че нося повече магия от другите магьосници.
Аз вярвам, че съм просто обикновен човек. Но нима Роулинг не ни показа, че обикновените хора са способни на най-необикновените неща. Че нещо толкова естествено и малко като любовта, е способно да сломи най-могъщия, най-злия магьосник на света.
Мъгъли, мъртви хора, злоба... винаги ще ги има в нашия свят. Но ние... ние притежаваме магията, за да я съхраним и за да я предадем нататък. 
"Хогуортс" винаги ще бъде истински, ще съществува в онази връзка, когато един фен създава друг фен...когато един магьосник съзадава друг магьсник.
"Магията на Хогуортс за мен не е в свръхестествените му свойства, а в топлината, с която те обгръща."Биби
И докато се будим всяка сутрин за нов живот, докато магията тупти вътре в нас, никога нищо не е загубено.

Имало едно време един мъртъв, забравен свят, в който живите хора били малко по-живи и в който имало поне един лъч светлина. И този свят бил облян с Надежда. Пък кой знае... може някой ден мъртвият свят да заживее отново. Благодарение на Книгата...